АЛПИНИСТЪТ ДОЙЧИН БОЯНОВ, ПОКОРИЛ НАЙ–ВИСОКИЯТ ВРЪХ НА ЗЕМЯТА (М.ЕВЕРЕСТ 8848 м) ЩЕ НАГРАДИ ПОБЕДИТЕЛИТЕ НА ВЕЛИКДЕНСКИЯ ФЕСТИВАЛ

С огромно удоволствие можем да съобщим, че алпинистът Дойчин Боянов прие поканата от страна на организаторите на „XXVI Международен детски Великденски фестивал ” да посети Босилеград  на финалния ден,  29 април – понеделник.

Един от най-добрите алпинисти на България ще връчи купите и медалите на победителите на фестивала. Босилеградчани и гостите на фестивала ще имат възможност да се запознаят с един изключителен спортист и човек.

Дойчин Боянов е покорил няколко осемхилядника, включително Еверест (8848 м) без кислород, Хидън Пик (8068 м) и Нанга Парбат (8125 м), а на К2 (8611 м) достига 8150 м. При катерения в Пакистан дава имената на непокоряваните дотогава върхове София, Рила, Левски и Тангра. Дойчин Боянов е изкачил и най-високия връх на Северна Америка, Денали (6200 м) в Аляска, при температура -50 градуса, а през 2017 година прави първите изкачвания на върховете Св. Борис, Симеон и Академия (Ливингстън, Антарктика).

От 2012 година Дойчин Боянов е доктор на Националната спортна академия.

Публикуваме откъси от интервюто,  което даде Дойчин Боянов пред Евелина Стоянова, и слушателите на БНР, специално за предаването „Рано в неделя“, неговите спомени за 20 май 2004-та година и изкачването  на най-високият връх на земята Еверест (8848 м):

Аз не мога да си спомням само за момента, в който съм бил до върха, а като че ли съм изгубил дори и усещането от него. Но така или иначе на 20 май, в 9.20 аз успях да изкача или да допълзя до върха, може би е по-точно. Помня един американец, който се хвърли да ме поздрави. Той ме прегърна, той ми направи снимките на върха. Завързах знамето за едни други въженца, които висяха там на върха, оставих три икони, които брат ми ми беше дал да стоят в мен, аз ги оставих на върха… и, може би след не повече от 10 минути започнах не по-малко трудния път надолу.“

За мен е много парадоксално и до ден днешен, че човекът, който не се върна от върха, тогава поиска да ми помогне. Това е моят последен спомен от него. Помня, че по пътя на слизане постоянно си повтарях, че не трябва да направя нито една грешка, за което си говорех на глас и наблюдавах ръката ми, когато се хваща за нещо – дали наистина се е хванала, и го проверявах по всевъзможни начини – с глас, усещане и въпрос към мен си, дали това нещо се случва, защото на голяма височина на човек най-много му страда мозъкът и от това възникват най-много инциденти.“